Безименните души


Над блатата на нашата делничност сива,

де Живота ни дебне злорад,

де Смъртта своя гибелен танец извива –

всекидневно там трепват, блестят и загиват

светлинките на подвига свят.

 

Милиони души непознати, нечути,

се разтапят на светла роса

и угасват безименни в черните скути

на вековните тайни и вихрите люти,

непогалени с братска сълза.

 

На челата им никога лаври победни

не потрепват с нетленни листа –

те безмълвно отдръпват завесите ледни

на забравата сънна и скръбни и бледни,

отминават навеки в нощта.

 

Като морски корали, родени сред бездни,

те се носят в студения мрак,

но смъртта щом ги смаже под лапи железни –

напластяват те остров и в нощи незвездни

Свободата запалва маяк.

 

А запиташ ли тези звезди неброими

Сред житейската сива вълна

вий какво сте... Що търсите скръбни, незрими –

отговарят чрез своето огнено име

Светлина, светлина, светлина!